Сподели вечерята си с човек в нужда

15205-city-sunset-2560x1600-photography-wallpaper small

За пръв път си позволявам да използвам Foodie Boulevard, за да предам едно малко по-различно съобщение. Днес няма да споделя рецепта или друг вид кулинарно предложение, или поне не във вида, в който го правя винаги. 

Днес ще ви разкажа за моята сутрин и, по-конкретно, за една идея, която се роди в главата ми и ще съм безкрайно щастлива да открия съмишленици и хора, които да я приемат близо до сърцето си, както аз. 

За една баба с пролетно име…

Обожавам сутрешните разходки – това са моите 5 километра време, в които оставям съзнанието си свободно. Оставям мислите си също да си правят освежаващи разходки и много често обожавам дестинациите, които достигат. Ето, например, тази сутрин – мразовито, но слънчево. Едно такова обещание за пролет имаше във въздуха – не я усещаш още, но знаеш, че е зад ъгъла и просто трябва търпеливо да я дочакаш да разцъфне.

Имам си любим маршрут и всяка сутрин си минавам по него. И пак така всяка сутрин (с изключение на най-студените) виждам една баба, която си стои смирено на тротоара срещу Съдебната палата и храни гълъби. Това е баба Величка, не съм се запознавала с нея, но знам коя е явно така е с много хора. И докато минавах покрай баба Величка, тихичко се ядосвах на себе си, че нямам под ръка нещо вкусно, с което да я зарадвам и да даря една усмивка на иначе мразовитата й сутрин. И тогава ми дойде една идея.

Знаем как да протягаме ръка…

Факт е, че българите са състрадателни – да, много от нас се прибират в корубите си и някак си развиват избирателна слепота за хората, които са наистина в нужда, подминават ги с пренебрежение и продължават с деня си. И не ги виня – всеки е повлечен от своя коловоз, от своите грижи, проблеми, отговорности, от своите разходи и ангажименти. Но като цяло, българите са състрадателни. Но, знаете ли, сякаш най-състрадателните са тези, които „нямат“. Сякаш тези, които „нямат“ имат по-голяма готовност да споделят и малкото, което имат, с някой в нужда, защото знаят колко много боли да „нямаш“.

И продължих да си мисля – в публичното пространство се появиха няколко изключително стоплящи сърцата кампании през последните няколко години. Помните ли младежите, които дадоха джобните си пари за храна за бездомници? А помните ли инициативата на Hidden Cash Sofia, при която скромни суми бяха скрити из центъра на София? А другата им инициатива, при която множество градове в страната „облякоха“ дървета с якета, които да стоплят просяците през най-студените дни? Много се радвам да виждам проявите на човешката състрадателност, чистосърдечност и безвъзмездна помощ. Аз и моите близки често сме предприемали малки жестове на внимание и грижа към хората в нужда, не, защото така ще променим съдбата им, но като минимум, защото така им показваме, че не са невидими и, че има хора, които ще протегнат ръка…

Сподели вечерята си с човек в нужда

Но тази сутрин си помислих нещо друго. Да, прекрасно е, когато отидем до магазина и напазаруваме една торба с храна за човек в нужда. Но много от тези хора от години не са усещали топлината на домашната трапеза, не са вкусвали любовта в хапка домашно приготвена храна. И продължих да си мисля – защо вместо довечера да сготвя за двама души не сготвя за трима? Защо пък да не приготвя грижовно кутията си за обяд, както го правя по принцип, но вместо да си я занеса до офиса и да й се насладя в почивката си, да не я оставя на баба Величка утре? Или пък на полуслепия господин, който пее на метростанция Сердика почти всеки ден или пък на онзи, който стои на ъгъла на Графа и Раковска…

И реших да призова всички свои приятели – кулинарни блогъри или просто ентусиасти, всички, които имат време и възможност да готвят за себе си и за семействата си, да сготвят една допълнителна порция – разходът, на практика, е минимален! И просто да споделят вечерята си с човек в нужда, да дарят късче уют, усещане за домашна атмосфера, хапка любов…

За една баба с пролетно име…

И след като вече главата ми пулсираше от нетърпение да започна да работя за реализиране на инициативата, стигнах крайната си дестинация.

Метростанция стадион Васил Левски. Дребна, възрастна женица се обърна към мен и с бавна крачка ме доближи. Попита ме колко струва билетчето за метрото. Когато й казах, че е левче, тя каза, че и него няма. Разбира се й купих билета и й помогнах да влезе в метрото. Помоли ме да съм с нея през цялото време, защото не знае къде да отиде и как да се качи. Бяхме в една посока, така че се съгласих. За краткото време, което прекарахме докато чакахме влака и докато пропътувахме дистанцията от две метростанции до тази, на която слизам аз, тя успя да ми каже, че се казва Маргарита, че е вдовица, на 80 години, бивш физик. Успя да ми каже, че била висока 1,55м, а в момента заради остеопороза е 1,38. Успя да ми каже, че има нужда от 150-200 лв. за лекарства и храна, да изкара до пенсия. Каза ми, че адвокат й споделил как може да си намери спонсор (шеф на фирма), който да й даде тази сума и после да получи облекчение заради дарението. Успя да ми каже, че отива до бизнес парка, до някаква фирма, чиято шеф е норвежец, да помоли за тези пари. Каза ми, че живее сама, че няма какво да яде, че е свирила на цигулка Страдивариус в миналото. Успя да ми даде номера на мобилния си телефон, ей така, защото явно видя в очите ми, че е попаднала на човек, който чува какво му казва. Каза да я запиша като „Маргарита  150 – 200 лв“. Каза ми, че ще ме покани на гости. Изключително будна жена, която не е седнала на пътя безпомощно, а търси начин, да разреши проблема си. Дадох й 20 лв, за да има какво да хапне поне за ден-два. А инициативата Сподели вечерята си с човек в нужда мисля, че получи своята кръстница.

Хора, бъдете хора. Не е трудно, но е безценно!

Благодаря, че прочетохте цялата история.  

 

Comments

Be the first to comment.

Leave a Comment

You can use these HTML tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>