От хаос към хармония – анатомията на моето емоционално хранене

Началото на моята трансформация: как след 10 години лутане най-накрая открих правилната посока

from-chaos-to-harmony

Някъде по трасето…

Петък. Края на работния ден. Приятелите правят планове за вечерта – любимото време да се видим, да наваксаме, да се посмеем. Аз не мога. Казвам, че имам да правя… нещо. Лъжа.

Не мога да се накарам да изляза и да се покажа пред тях. От последния път, в който сме се видели, съм качила кой-знае-колко килограма. А това беше преди по-малко от месец. Какво ще си помислят? Какво ще кажат? Дори да не кажат нищо, ще е по-гадно. Защото ще чета критиката в очите им. Ще чета провала си в очите им. Ще чета слабостта си, нищожната си воля. Ще чета розовия слон – всички знаем, че съм дебела, но никой не ми казва нищо от неудобство. 

Не знам защо винаги ме избива на ядене, когато нещо не е наред. Изглежда сякаш давя емоциите си в храна, може би на това казват емоционално хранене.

Гледам си снимките през годините – колко съм се променяла! Не само тялото ми…лицето ми изглежда различно. Изглежда толкова..чуждо! Усмихвам се, но е някак си…празно. В килограмите варирам доста. Като гледам – като съм щастлива съм слаба, а като съм нещастна – съм дебела…

from-chaos-to-harmony

Не ми пречи да слагам усмихнатата маска – винаги го правя. Вече ми е втора природа. Даже май ми е първа. Забравих коя съм. Никой няма представа какво се случва в мислите ми. Никой няма представа, че миналата седмица не отидох на работа, защото очите ми бяха подпухнали от цяла нощ рев. А предния месец – защото толкова бях преяла през нощта, че на сутринта ми се повръщаше от тежест в корема.

Не, петък вечер е време да се чувствам добре. Не е време за критики и укори. Няма да излизам. Ще кажа, че има нещо да правя и ще си остана вкъщи. Сама. На сигурно. И ще си прекарам добре – с маратонско гледане на цял сезон на любимия сериал и с нещо за хапване.

Само че нещото за хапване не е едно. Много са. И докато хапвам е супер, даже се смея. Но хапването свършва. Епизодите също. А на тяхно място – смазващо чувство за вина и разяждащи угризения. Провал. Отново.

Мамка му.

from-chaos-to-harmony

От утре съм на диета. Утре ще е по-различно. Ще съм по-стриктна от предния път. Ще ставам сутрин в 5:30, за да карам колело в парка. Ще ям само зеленчуци. Я да видим – в 1 килограм тиква има около 320 калории. Може част от нея да си направя на супа, другата част – просто да нарежа и задуша – а остатъка да пасирам с малко канела и подсладител – като десерт. Супер. Леле, колко е вкусно! Мога да карам така много време.

Минаха 3 седмици. Не съм се виждала с приятелите си, но пък съм отслабнала доста. Доста зеленчуци изядох – приемам страшно много витамини! Супер, най-накрая се храня здравословно. Тялото ми започва да изглежда доста прилично. Вече не извръщам глава като мина пред огледалото след баня. Може би в петък ще изляза – полага ми се малко да се позабавлявам. Пък и приятелите ми ми липсват. 

Супер, ще се видим. Даже пичът, по който си падам, ще е там. Може и да излезе нещо. 

from-chaos-to-harmony

Ами, нямаше смисъл да излизам! Този човек просто не ме заслужава! Трябва да спра да се занимавам с хора, които ме карат да се чувствам недостатъчно. Недостатъчно за тях. Недостатъчно за себе си. Недостатъчно, за да съм щастлива.

Ще мина през денонощния на път към вкъщи. Ще си взема нещо за хапване, има нов епизод на любимия сериал, а утре е събота – мога да поспя повечко.

3 часа по-късно съм унищожила над 3000 калории. Толкова храна се полага на една жена за ден и половина.

Мамка му.

Какво направих. Диетата отиде по дяволите. Само за 1 вечер. За нищо не ставам.

from-chaos-to-harmony

И така до безкрай. Крачка напред, а после 100 назад.

И накрая се счупих. Малко бяха минорните емоции, които не фигурираха върху моята лична емоционална палитра. Толкова сивота си бях причинила. Мамка му! Колко още! Докога?

 

—-

 

Почти 10 години от живота ми обстоятелствата се променяха, изпитанията се променяха, главните герои се променяха, числата на кантара се променяха, но аз – не се.

Правех едно и също, но очаквах различни резултати. Бягах в храната. Не познавах баланс. Бях или в едната крайност, или в другата.

Лудост ли беше, наивност ли беше, инат ли? Заблуждавах се, че се храня здравословно, а всъщност неосъзнато издевателствах върху тялото и психиката си. Заблуждавах се, че близките ми хора ще ме съдят, а те през цялото време са били там в очакване да протегна ръка с молба за помощ. 

from-chaos-to-harmony

Но какво можех да направя?

Какво можех да променя?

От къде трябваше да започна?

Знаех, че има толкова много работа, има толкова много пожари за гасене. Но как си признаваш, че си слаб? Как си признаваш, че не можеш да се справиш сам? Как си признаваш, че мразиш всичко, което те кара да се чувстваш така, но си пристрастен?

Имах толкова много информация, но тя не доведе до трансформация.

Имах толкова ужасен метаболизъм. Мразех го! Мразех тялото си! Мразех огледала! Мразех кантари! Мразех дънките си от „онзи слабия“ период – как е възможно изобщо да съм влизала в тях?!

Всъщност, проблемният метаболизъм не беше този на тялото ми, а емоционалният ми метаболизъм. Имах огромен проблем с “преработването” на преживявания. Тъпчех емоциите някъде дълбоко в опит да ги скрия. И очаквах, че щом не са в полезрението ми – няма проблем. Но това правеше проблема още по-сериозен. 

from-chaos-to-harmony

Отидох на лекар – знаех, че имам проблем, имах нужда от съвет как да подходя. Той ми отговори с „няма ли кой да ти каже да спреш да похапваш?“

Мамка му. При грешен лекар съм била. 

Исках промяна, знаех, че я искам. Крайно време беше. Писнало ми беше да съм недостатъчно. Писнало ми беше да бягам.

От къде трябваше да започна?

Исках вече да се приключва!

Но май не работят така нещата. Май бързането ме забавяше. Май трябваше да променя стратегията изцяло. Май трябваше да забавя скоростта, да започна стъпка по стъпка, единият крак пред другия, вдишване, издишване.

И просто…скочих. В неизвестното. В нещо, към което бях напълно скептична. В нещо, в което нямаше логика. Избрах храната като механизъм за автотерапия. Посегнах към най-големия си враг, но този път го гледах в очите. И бях мила с него. Реших да му дам шанс да ми покаже, че има и друго лице. Тогава създадох Foodie Boulevard

И написах това писмо на Инес Субашка.

 

Здравей, Инес,

От засрамващо дълго време отлагам момента, в който сядам и изливам всичко, което имам или с други думи ставам поредната душа, която желае да те използва отчасти като опора и изповедник, отчасти като съветник и психотерапевт и, разбира се, като наставник по пътя на здравото тяло, в което да се помещава един здрав дух.

Да, и аз пиша дълги изречения като теб и честно казано не мисля, че това е единствената прилика между нас. Това, което ме впечатлява изключително много при теб и ме кара да те чувствам някак си близка до себе си, без ти дори да знаеш за съществуването ми, е това, че и ти рефлектираш върху всеки един детайл, преживяване и емоция в живота ти.

На 26 години съм. Много ми е трудно дори да започна да ти разказвам къде се намирам в момента чисто психически, както и къде съм била, защото като цяло съм човек на крайностите. И знам, че това не е здравословно нито емоционално, нито психически, нито физически и, че трябва да преборя себе си и да стигна една умереност във всяко естество.

Проблем с начина, по който изглеждам, имам от около 14-15 годишна. Метаболизмът ми, по мои наблюдения и в сравнение с хората около мен, никога не е играл на моя страна и всички резултати, които съм успявала да постигна по отношение на това в каква форма се намирам, са били след огромни усилия и отдаденост. И това е съвсем нормално, знам, че човек трябва да полага усилия, за да може да се порадва истински и да си заслужи сладкото чувство, което резултатите в последствие носят. При мен, обаче, както и при много други хора, храната придоби много опасна роля. 

За да спестя много детайли, различни ситуации и обстоятелства през годините, ще ти кажа, че и аз като много хора бягам в храната. Но, както ти споделих, съм човек на крайностите. В този смисъл ще имам период на изключителна дисциплинираност, ще се храня абсолютно перфектно (това, разбира се, е невъзможно, тъй като съзнанието ми е overwhelmed от всички неща, статии, интерпретации, съвети и какво ли още не, които съм прочела през годините…та накрая от всичко, което знам, май става едно голямо нищо), ще съм активна физически, ще тръгна по един хубав път, ще повървя по него едно известно време, ще се чувствам щастлива и успешна…и после нещо ще се случи и къде осъзнато, къде не, ще избягам в храната. Всъщност, ако трябва да съм честна, напълно си е осъзнато. През живота си съм имала тежки фази и моменти, които са ме бутали към някаква утеха и при липсата на друга, изкуствено съм превърнала храната в тази утеха. Та когато съм била сама и самотна, или когато нещо генерално не е било наред в живота ми, винаги съм посягала към любимите ми ужасно вредни неща. И не, няма едно или две неща, които да са ми go-to в тези състояния, мога да съм доста креативна.

От всички неща, които излях, не съм ти казала нищо за тялото си. Висока съм 178 см. И теглото ми варира постоянно. Никога не съм била в една и съща форма за повече от няколко месеца. Никога. В най-прекрасното си състояние на тялото и духа бях около 58-60 кг. (2010 година) , а в най-лошото – (беше ме страх да се кача на кантара) може би около 85 (2009 година). В момента също не знам колко тежа, да кажем, че съм далеч от най-лошата си форма физически, но психически съм в доста лоша форма. Не харесвам себе си и не харесвам това, което си причинявам, защото прекрасно знам на каква съм способна. Знам и как да се мотивирам. Но нещо винаги се чупи. Баба ми почина преди 2 седмици и след като близо 8-9 месеца бях успяла да се храня без каквито и да е боклуци (колкото и относително да е това) и дори бях успяла да вдъхновя приятеля си и заедно взимахме прекрасни решения за това как ще се храним и какви продукти ще влизат в дома ни, влязох в нова лоша фаза. Слаба фаза. Фаза, в която знам точно какво правя и продължавам да го правя напълно съзнателно. 

Аз имам склонността да се самосаботирам и да правя неща, които ще ме наранят много. До този момент не съм си отговорила защо го правя.

Никога не съм била човек, който е маниак на тема трениране, но и никога не съм била пасивна. Обожавам да ходя пеша и лятото го правя всеки ден по минимум час и половина, и то с около 7-8 км/ч. Обожавам и да карам колело, но вече почти не го правя, защото смених местоживеенето си и макар това да не е никакво оправдание, за мен карането на колело е едно изключително специално, изключително интимно преживяване и не обичам да го правя самоцелно. И тъй като вече живея далеч от мястото, където ми беше най-любимо да го правя (Борисова градина), вече почти не успявам да се накарам да се кача.

Казах ти много неща, много хаотично, много неорганизирано. Имам да кажа още много. Но както и започнах, темата е дълбока, с много корени, много болезнена. И не знам дори от каква помощ имам нужда. Единственият човек в живота ми, който знае всичко в детайли, е приятелят ми. Костваше ми изключително много да се разголя на 100% пред него, защото подсъзнателно винаги съм мислела, че признаването на проблема пред друг човек го прави още по-истински. Но проблем има и аз винаги съм знаела, че е така. Дори не съм го отричала, просто…съм го оставяла on hold. 

Дори не знам защо пиша сега, нито от какво имам нужда. Но знам, че искам да направя крачка в правилната посока и най-накрая да не се върна обратно по средата на пътуването си.

Аз вярвам в себе си и знам, че съм способна на изключително много неща. За съжаление, както прекрасни, така и съсипващи. Бях пушачка около 10 години и наскоро за пръв път отдадено и напълно сериозно реших, че ще спра. От близо 2 седмици не съм палила цигара и ми коства много, но се държа.

Няма да завършвам драматично, просто ще ти благодаря за отделеното време да прочетеш това и ще кажа, че съм готова. Не знам на какво, защото не знам кое е правилното нещо за мен на този етап, но съм готова.

 

Поздрави,

Софи

 

И всичко се промени. Тогава започна всичко. Тогава започнах АЗ. 

from-chaos-to-harmony

Къде съм днес?

Две години, след като написах горния мейл, аз съм Софи – душата и двете ръце зад Foodie Boulevard. Това е моят път към хармонията. Това е моето пътешествие към себе си. Това е мястото, където душата ми се материализира. Това е мястото, от което извират стотици вкусни идеи за здравословни вдъхновения без угризения. Това е моята вселена. Но не само! 

Това е мястото, където всеки, който някога се е чувствал в плен на една зависимост, може да открие себе си. Може да открие сигурно местенце, където, четейки до болка познати ситуации, тихичко да си поплаче. И след това да избърше сълзи и да си каже “Има път напред!” 

from-chaos-to-harmony

Foodie Boulevard сте всички вие, защото аз съм като всеки от вас. Това, което ме прави различна, е, че се изморих да се крия и просто избрах най-накрая да покажа на света уязвимостта си, недостатъците си, слабостите си. 

Днес съм тук: от един човек, който 10 години тичаше в кръг и беше контролиран от храната, аз съм човек, чийто най-добър приятел стана храната. Тя е моето изкуство. Тя е инструментът, който използвам, за да споделям посланията си.

С нея рисувам, с нея разказвам истории, с нея вдъхновявам. Докато готвя, аз съм най-много АЗ. Докато готвя аз пея, танцувам, забавлявам се, истински жива съм!

from-chaos-to-harmony

Храната не ме контролира. Храната е пластелинът в моите ръце и аз я моделирам!

Днес аз кандидатствам за стипендия, която да ми позволи да получа Eating Psychology & Mind Body Nutrition Coach Certification към The Institute for the Psychology of Eating. А това пък ще ми позволи да превърна най-голямата си страст и хоби в призвание – да вдъхновявам и да помагам професионално на всеки, който върви по моите стъпки и най-накрая е готов да признае пред себе си, че има нужда от помощ. 

Ако искате да увеличите шансовете ми да спечеля стипендията, подкрепете кандидатурата ми като харесате видеото.

Благодаря ви, че сте с мен по моя път и ме допускате и като пътеводен знак по своя!

Comments

  1. Leave a Reply

    Жани Петрова
    September 18, 2017

    Здравей, Софи!
    Изключително затрогващо! Благодаря, че споделяш нещо толкова лично. Възхищавам се на това, че си осъзнала силата си, която се крие в това да заобичаш себе си. С интерес и удоволствие следя всичко, което пишеш – и тук и във ФБ. Днес влязох с идеята да търся рецепта за лесни питки/палачинки/тиганички с царевично брашно, тъй като едното ми детенце поиска. Реших да се поразчета…така и така съм влязла:)
    Софи, за мен си голямо вдъхновение! Пожелавам ти вдъхновението ти и желанието ти да живееш по този начин – осъзнато и щастливо, да не те напуска никога, а напротив – да “повличаш” след теб и още хора с примера си!
    Прегръдки, Жани

    • Leave a Reply

      foodieboulevard@gmail.com
      September 18, 2017

      Скъпа Жани,

      Благодаря ти за прекрасните думи, за топлото отношение, за подкрепата и най-вече, че си отделила от времето си, за да прочетеш посланието ми, ей така, покрай храната 😉 Всъщност и за мен нещата се случват точно така – покрай храната и нейното създаване аз успявам да дефинирам своите успешни стратегии за справяне с изпитанията, защото всички ги имаме, но далеч не едни и същи неща работят във всеки случай 😉

      Надявам се все пак да си успяла да откриеш това, заради което си влязла в блога 😉 Ще се радвам да те насоча ако имаш нужда от някакъв съвет 😉

      Слънчев ден,
      Софи

Leave a Comment

You can use these HTML tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>