Там, където времето е спряло. Един велик ден по Великден.

…звукът на тишината в топлия уют на идилията 

easter-vibes

Рядко ми се случва да си ходя на село. Като дете го обожавах. Чаках с нетърпение лятната ваканция в очакване на дългите слънчеви дни изпълнени с неуморни игри по улиците.

Народна топка. Цветя, момичета, момчета. Федербал. Подаръци.

Много обелени колене. Е, вярно, че си имам само две, но постоянно бяха в рани. Много филии с олио и шарена сол. Първите ми целувки. По телевизията – кеч. На мен и с 3 години по-малката ми братовчедка не ни беше позволено да го гледаме, ама и на кой му пукаше, много по-забавно беше да изпълваме улицата с глъчка почти до полунощ, разгневявайки махленските баби. 

easter-vibes

Вече ми се случва твърде рядко да си ходя на село. При баба и дядо. В къщата, в която ми е направена първата снимка в живота. Черно-бяла е и краищата й са къдрави. Боже, на 27 съм, а имам чувството, че съм живяла през миналия век. 

Леле. Аз точно тогава съм живяла. Доста. 

easter-vibes

Гледам прекрасните снимки, които направих през последните дни и съм толкова горда, че успях сама да си купя страхотен фотоапарат, с който да запечатвам безценни мигове. И като гледам, запечатала съм с такава прецизност и направо лазерна точност първите си бръчици. 

Най-почетният ми дегустатор ми се кара като говоря така. Казва, че са глупости. Да, знам, на 27 съм, а бръчките ми са от усмивки. Няма драма, никога не съм била от жените, които се ужасяват от остаряването. 

Ужасява ме друго. 

Моите бръчки не са изолирано явление. Те носят със себе си години, които не въртят само моя циферблат. 

easter-vibes

Това е баба. 

Остана ми само едничка. 

Баба е висока може би метър и четиридесет и пет. Не повече. За да я гушна приклякам. А на онази първата ми снимка, черно-бялата с къдравите ъгли, баба ме държи. А до нея е мама. Все още подпухнала след раждането и видимо объркана. Леле, само ако е знаела какво я чака с това малко Софи. Колко обелени колене. Колко изкатерени дървета. Колко подгонени гълъби. И тук-таме някой чужд “ощипан” хляб (редовно съм си крадвала по някое коматче от хлябовете на различни хора докато сме чакали по опашки).

easter-vibes

Все по-рядко си ходя на село. Най-често е за Великден. 

Баба винаги е много красива – прави си прическа, слага си официалния гердан. Но най-много ми харесват ръцете й. Мънички, а изпълнени с толкова мощ. Напукани от години прекопаване на прекрасната градина, от гледане на домашните животни, от садене на вкусни плодове и зеленчуци, от обгрижване на красиви цветенца, които винаги са там по Великден, за да ме заразят с пролетно обаяние и чар. 

easter-vibes

Когато бях по-малка ми се губеше красотата на селската идилия. Може би стресът не беше завладял живота ми така сериозно. Може би все още не се бях разочаровала от скоростта на големия град и порасналия живот. Може би все още усещах редовно вкуса на истинските, домашни “био” зеленчуци, а не ми се налагаше да давам луди пари, за да си ги купувам.

easter-vibes

Може би не беше минало твърде много време от последния път, когато бях тичала по селските улици и после бях спала като къпана, събудена чак от първите петли.

easter-vibes

Може би приемах за даденост домашните яйчица и домашната маруля, доматите и краставиците, ягодките и зарзалите.

easter-vibesВсе по-рядко си ходя на село. И всеки път е толкова ценно. 

Сякаш се опитвам да попия всеки миг, да замразя усещането, за да го помня винаги. Всеки звук е като саундтрак на живота ми, всяка картина е толкова пъстра, че достойно би могла да стои на десктопа ми целогодишно. Всеки вкус е толкова истински, толкова уютен, толкова идиличен, толкова обгрижен. 

easter-vibes

Едно време всеки ден е бил велик. Но кой да го осъзнае… Днес го виждам по Великден. Наслаждавам се на звука на тишината, прекъсвана само от звуците на някоя животинка. “Алармата”, че има ново яйце или лая на кучето, едва подало се от колибата, за да оповести, че има някой на портата.

easter-vibes

Иска ми се да си ходя по-често на село. Да грабя с шепи от онази идилия. Да гледам как баба прави водни кръгове с лейката по пътя пред къщата. Да чувам как дядо се приготвя да ходи за риба, която дори след това не яде. 

Понякога ми се иска фотоапаратът ми да не беше толкова хубав. Да не улавяше онези бръчици около очите ми. Нищо, че са от усмивки. Може би така времето щеше да спре. Може би така по коленете ми още щеше да има корички, които да нямам търпение да изчопля, макар да знам, че пак ще шурне кръв. Може би така още щях да усещам вкуса на филиите с олио и шарена сол и нямаше да ми пука, че ям пълна гадост. 

А може би не. 

Може би така нищо от тази идилия нямаше да е толкова ценно, толкова истинско, толкова крехко, толкова мило, толкова съкровено, толкова напоено с емоция и носталгия. 

Не всеки ден е Великден. Но в дните, в които е, е толкова хубаво! Остава ми само да се моля на още десетки велики дни, в които тараторът ще има все същия вкус, а най-вкусната напитка ще бъде водата от герана в двора. 

Христос воскресе. И честит Великден. 

Comments

Be the first to comment.

Leave a Comment

You can use these HTML tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>