Защо една кражба може да ти даде повече, отколкото да ти вземе?

Откраднаха ни много, но повече ни дадоха…Моята рецепта за оптимизъм

23416204_10214650989051205_595655303_n

В неделя сутрин денят ни започна с по чаша топло кафе и гледка към Родопите. Сякаш светостта и спокойствието на природата, безвремието и пълната хармония бръкнаха в душата ми и я намазаха с мехлем, който успокои натрупали се от много време страсти и тревожности.

Щастлива съм, че в душата ми през годините са бъркали прекрасни хора.

Хора, които с нежна и грижовна ръка са извайвали моята същност и са ми дали инструментите, с които съм оформила своята идентичност, своето съзнание, своята идеология. 

Но в душата ми бръкнаха и хора, които грубо и без капка жал изтръгнаха нещо адски ценно – усещането ми за неприкосновеност на най-интимното пространство. Моят дом. 23432592_10214651006611644_1988775439_o

За второто не съм щастлива. Нито пък мога да кажа, че съм благодарна. Това е момент на най-върховна уязвимост, в който се чувстваш напълно на показ, напълно беззащитен, напълно неподготвен да се защитиш.

Но мога да кажа, че това преживяване всъщност беше по-ценно от онези, хубавите. 

Защо?

Защото осъзнах, че материалното наистина няма значение. Ама наистина.

Знам, че е клише, но клишето излиза от рамката в момента, в който осъзнаеш, че приоритетите ти изглеждат по начин, според който щастието ти не е функция от вещите, които притежаваш, а е функция от това до колко усещаш достатъчност дори, когато вещите ги няма. 

Осъзнах, че първосигналната ми реакция беше емоционална, плаках, започнах да си късам дрехите. 

Но след това си дадох сметка, че ако човек се отъждествява с вещите си, то животът му е празен. 

Моят живот сякаш се напълни в момента, в който видях липсите. А липсите бяха такива, които можеха да ме сринат тотално, защото идват в така или иначе най-страшния момент в живота ми до момента – моментът, в който напуснах корпоративната си кариера и се посветих на това да градя своя свят според своята идеология, мисия и философия. 

Но въпреки липсите – животът ми се напълни.

Напълни се с усещането, че няма друг човек на света, различен от моя най-почетен дегустатор, който да е по-подходящ да бъде до мен в този момент. 

Напълни се с мислите, че не искам да пожелавам нищо негативно на хората, които ни бяха причинили това. Пожелах си единствено животът в България да еволюира до етап, в който никой няма нужда да прави нещо такова, за да се препитава. 

Напълни се с нагласата, че мога да понеса и тази гадост. 

Напълни се с осъзнаването, че мога да тегля чертата и да оставя мъката назад много бързо, защото един такъв грабеж ти взима адски много така или иначе. Продължавайки да изпитваш негативни емоции и мислейки за това, ти продължаваш да се връщаш в най-болезнения момент отново и отново и продължаваш да даваш на тези хора и неща, които не са поискали да ти вземат поначало.

Аз спрях. Да им давам. Даването го насочвам по посока на всички, които ни подкрепиха в този момент. 

Решението да споделя live-ът от дома ни минути, след като бяхме установили кражбата, провокира страшно много реакции. 

Много хора започнаха да спекулират, че заради моята публичност едва ли не сама съм поканила крадците у дома ни. 

Но другите хора бяха повече. 

Десетки от вас ми писаха, за да изразят думи на подкрепа, успокоение и просто намерение да ми покажат, че са до мен. 

Десетки от вас ми предложиха да ползвам техни лаптопи, камери и всякаква техника, за да мога да продължа да правя това, което ме прави щастлива и осмислена. 

Десетки от вас ме разпитаха за данни за липсващата техника, за да пуснат своите връзки по заложни къщи и магазини за стоки втора употреба. 

Станах обект на мили жестове от такъв мащаб, за които никога не бих си и помислила от хора, за чието съществуване дори не знаех!

И посланията прииждаха и прииждаха, а моето сърце беше по-пълно от когато и да е. 

Много ни взеха. Повече ни дадоха.

С най-почетния ми дегустатор избрахме нещо странно. Пострадахме известно време. Минути. Часове. Не знам точно. И после си сипахме по чаша вино, за да си дадем сметка, че докато имаме един друг, нищо няма значение.

23414534_10214650985891126_1816254150_n

На другия ден седнахме в любимо кафене и изпихме кой по лате, кой по капучино – точно както предната сутрин, когато всичко беше наред. Защото то отново си беше наред така или иначе. 

Гадостите няма да спрат да се случват. Малко от тях можем да контролираме. Моята рецепта за оптимизъм е създаването на контекст, в който си давам сметка кое е истински важното и кое ще бъде важно след месец, година или десет. 

Загубихме много, но получихме толкова много повече! Благодарение на нас самите и на всички вас. 

Благодаря ви, че ви има. Ама наистина. 

Comments

Be the first to comment.

Leave a Comment

You can use these HTML tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>